ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, СВЪРЗАНИ С НАРКОТИЦИ (2024)

ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, СВЪРЗАНИ С НАРКОТИЦИ (2024)

by | Nov 15, 2024 | Uncategorized

Притежанието на наркотици е едно от най-често срещаните престъпления на територията на Република България.  По същество Наказателният кодекс урежда притежанието на наркотици като тежко престъпление с висока степен на обществена опасносст. 

Настоящата уредба на държането на наркотични вещества е приета през 2006 г., когато е обнародвана в ДВ, бр. 75 от 2006 г. (в сила от 13.10.2006 г.) нова ал.3 на чл. 354а, според която, който без надлежно разрешително придобие или държи наркотични вещества или техни аналози се наказва за високорискови наркотични вещества или техни аналози – с лишаване от свобода от една до шест години и с глоба от две хиляди до десет хиляди лева и за рискови наркотични вещества или техни аналози с лишаване от свобода до пет години и с глоба от хиляда до пет хиляди лева.

В ал. 1 на същия член е определено по – високо по размер наказание, което може да бъде наложено при произвеждане, преработване, придобиване или държане с цел разпространение или разпространение – лишаване от свобода от 2 до 8 години и с глоба от 5 000 до 20 000 лева. Облекчена наказателна отговорност се предвижда в ал. 5 на чл.354а НК, според който „В маловажни случаи по ал. 3 и 4 наказанието е глоба до хиляда лева.“ За първи път се криминализира държането на наркотични вещества в маловажен случай. Налице е възможност въобще да не се носи наказателна отговорност, ако деянието е малозначително съгласно разпоредбата на чл. 9 ал. 2 от НК. За да направим разграничение между маловажен случай на държане на наркотични вещества и кога е мислимо да отпадне наказателната отговорност при малозначителност на деянието по чл. 9, ал. 2 от НК, следва да си отговорим на въпроса до каква степен са засегнати обществените отношения, обект на престъплението и до какви общественоопасни последици води конкретното деяние за непосредствения обект на престъплението. За да бъде налице маловажен случай при държане на наркотични вещества, следва както да се извърши преценка на държаното количество и нивото на активната/ите субстанция/и, така и на личността на извършителя на деянието. Безспорно същите критерии следва да се изследват и при преценка дали деянието не е малозначително. Поставя се въпросът какво количество държано наркотично вещество е толкова малко, че да не засяга в такава степен обекта на престъплението, за да приемем, че е малозначително или осъществява маловажен случай. Същевременно само количеството не може да е критерий за явна незначителност на обществената опасност, защото следва да се имат предвид и характеристиките на личността на субекта на престъплението.

Ако се касае за лице, което до момента не е държало наркотично вещество, няма данни да е наркозависимо, съответно ако се касае за единична проява на държане на наркотичното вещество, то определено по същество би могло да е налице по – ниска степен на обществена опасност, която е явно незначителна, доколкото обектът на престъплението е засегнат незначително. Очевидно в случая е обстоятелството, че еднократното държане на
наркотично вещество предполага и еднократна употреба, съответно липса на зависимост и трайни навици у дееца за употреба на наркотични вещества, което също би могло да не уврежда съществено здравето на извършителя, явяващо се непосредствен обект на престъплението. Наказателният кодекс инкриминира като престъпления и други деяния, свързани с наркотиците извън посочените вече деяния по ал.1 на чл.354а НК.

Престъпление е и склоняването и подпомагането другиму към употреба на наркотични вещества и/или техни аналози (чл. 354б от НК). Наказанието по общия състав е лишаване от свобода от 1 до 8 години и глоба от 5 до 10 хиляди лева, а ако е по някой от квалифицираните, изброени в ал. 2 – от 3 до 10 години и от 20 до 50 хиляди лева. Възможно е съдът да наложи и лишаване от права по чл. 37 ал. 1 от НК, ако деецът лекар, фармацевт, учител, възпитател, ръководител на учебно заведение или длъжностно лице в място за лишаване от свобода и деянието е извършено при или по повод изпълнение на службата му.

Най-тежкото престъпление свързано с наркотици


Най-тежкото наказание за престъпление, свързано с наркотици е от 15 до 20 години лишаване от свобода и глоба от 100 до 300 хиляди лева, когато някой даде другиму наркотично вещество или негов аналог в количество, което може да доведе до смърт и тя настъпи (чл. 354б ал.3). С лишаване от свобода от 1 до 10 години и глоба от 5 до 20 хиляди лева се наказва този, който системно предоставя помещение на различни лица за употреба на наркотици или организира употребата им – чл. 354б, ал. 4. Съгласно ал. 5 на чл. 354б, престъпление има и когато лекар, съзнателно и в нарушение на установения ред, предпише на пациент наркотични вещества, техни аналози или лекарства, които съдържат наркотични вещества. Предвиденото наказание е лишаване от свобода до 3 години и глоба до 5 хиляди лева, като съдът може да постанови и лишаване от права по чл. 37, ал.1 НК.

Престъпления свързани с оглеждане на опойващи растения


Престъпление има и когато някой засява или отглежда растения от опиев мак, кокаинов храст или такива от рода на конопа, когато е в нарушение с установените в Закона за контрол на наркотичните вещества и прекурсорите правила. Наказанието е лишаване от свобода от 2 до 5 години и глоба от 5 до 10 хиляди лева (чл. 343в, ал. 1), а в маловажни случаи – до 1 година лишаване от свобода и глоба до 1000 лв (ал.5). В ал. 2 и ал. 3 на същия член е предвидена наказателна отговорност за този, който организира, ръководи или финансира, или участва в организирана престъпна група за отглеждане на растения по ал. 1 или за добиване, производство или преработка на наркотични вещества. За лидера на такава група НК предвижда от 10 до 20 години лишаване от свобода и глоба от 50 до 200 хиляди лева, а за участник от 3 до 10 години и от 5 до 10 хиляди лева. Участник в групата, доброволно съобщил на властите всичко, което знае за дейността й, не се наказва (ал. 4).

Престъпната контрабанда на наркотични вещества и прекурсори е уредена в чл. 242, ал. 2 и 3 от НК. Налице трябва да е пренасяне през българската митническа граница на наркотични вещества или прекурсори или съоръжения и материали за производството им. Без значение е в каква посока – вносна или износна е контрабандата. Наказанията варират според размера и вида наркотици.

Престъпления против транспорта


Наркотичните вещества присъстват и в престъпленията против транспорта. Управлението на МПС след употреба на наркотични вещества или техни аналози се наказва с лишаване от свобода от 1 до 3 години и глоба от 500 до 1500 лв. А при настъпило произшествие с пострадали чл. 343, ал. 3 предвижда: при тежка или средна телесна повреда – лишаване от свобода от 1 до 6 години, в особено тежки случаи от 2 до 10 години; при смърт – лишаване от свобода от 3 до 15 години, в особено тежки случаи от 5 до 20 години.

Гореописаната информация е частично описание на конкретната правна тематика и не представлява правна
консултация или правен съвет.

Обезщетение, дължимо от държавата за вреди, причинени на гражданите

Обезщетение, дължимо от държавата за вреди, причинени на гражданите

by | Sep 16, 2024 | Uncategorized

Всяко физическо лице носи гражданска отговорност за вреди, които е причинило на която и да е личност, изразяваща се в заплащане на дължимо от дееца/деликвента парично обезщетение
на увреденото лице. Отговорност за вреди, причинени на която и да личност носи не само конкретно физическо лице, но и държавните институци и органи на държавна власт. Отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на гражданите е уредена в специален закон – Закон за отговорността
на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).


Исковете за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди черпят правното си основание от разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съгласно тази норма държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Според чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице.


Отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е гаранционно обезпечителна и не изисква наличие на вина. За да се обоснове тази отговорност следва да са налице следните предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината при или по повод изпълнение на административна дейност, вреда от такъв административен акт, действие или бездействие и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Предпоставките
следва да са налице кумулативно, като при липсата на която и да е от тях не може да се реализира отговорността на държавата или общината по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по предвидения специален ред като доказателствената тежест се носи от ищеца, претендиращ присъждане на обезщетение за понесените вреди.

Съгласно разпоредбата на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, преименуван през юли 2006 г. на Закон за отговорността на държавата и общините за вреди, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или Съда при:

  • задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от Съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи или при нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на посочената Конвенция;
  • обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
    или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
    амнистирано;
  • налагане на наказание по Наказателния кодекс или на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено
  • прилагане от Съда на административна мярка, когато Решението му бъде отменено като незаконосъобразно
  • изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер
  • незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства
  • установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен;

Чл. 2 от ЗОДОВ в случай на оправдателна присъда или в определени случаи на прекратяване на наказателното производство гарантира право на обезщетение поради самия факт, че лицето е подложено на наказателно преследване и е задържано под стража. Застъпеното в съдебната практика
виждане гласи, че в случай на оправдателна присъда задържането под стража трябва да се разглежда като „незаконно” със задна дата, а за целите на присъждането на обезщетение по този закон е ирелевантен въпросът дали са спазени или не националните разпоредби относно задържането под стража.


Размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се определя в съответствие с принципа на справедливостта като се вземат предвид редица различни фактори. Такива фактори са естеството на обвиненията, продължителността на наказателното производство, тяхното въздействие върху съответното лице, включително стреса и неблагоприятните последици за личния му живот и репутация, както и продължителността на задържането под стража, ако е било налице такова. Относно критериите при определяне на размера на дължимото се обезщетение е налице специално Пoстановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС, според което при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към Решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на неимуществените вреди. При определяне на обезщетение за неимуществени вреди съдилищата трябва да посочат причини за всеки приложим фактор, който е взет предвид.


Съгласно посоченото Пoстановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени. В случаите на увреждането пострадалият понася болки и страдания, които пораждат за него правото да търси неимуществени вреди. Той понася и имуществени вреди, изразяващи се най-напред в лишаването му от възможността да полага труд и да получава трудово възнаграждение, а след това и в извършването на необходими разходи за възстановяване на здравето. При причиняване смърт на пострадалия, близките на покойника, които са били издържани и са имали правото на издръжка търпят имуществени вреди поради лишаването им от такава издръжка.
Близките на пострадалия понасят и неимуществени вреди, които също така подлежат на обезщетяване. Искът за обезщетение може да включва както материални щети (например, пропуснати ползи, поради липса на възможност за трудова дейност или т.н. работа), така и морални вреди (например, унижението, което сте претърпели от задържането).


Налице е и специална хитопеза, при която дължимото се обезщетение подлежи на намаляване. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ присъденото обезщетение може да бъде намалено в случаите, когато пострадалият чрез поведението си е допринесъл за претърпяното от него увреждане. Налице е и възможност пострадалият въобще да не получи никакво обезщетение, въпреки че той е претърпял вреди – това са случаите, при които увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия, в който случай обезщетение не се дължи.


Гореописаната информация е частично описание на конкретната правна тематика и не представлява правна консултация или правен съвет.

Неизбежна отбрана и крайна необходимост

Неизбежна отбрана и крайна необходимост

by | Sep 10, 2024 | Uncategorized

Дефиницията на неизбежната отбрана се съдържа в Наказателния кодекс. Законът за задълженията и договорите няма собствено определение на неизбежната отбрана и същото се взаимства от Наказателния кодекс (НК).


Според чл. 12, ал. 1 НК не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана — за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Иначе казано, когато е налице нападение срещу конкретен човек, което по същество нарушава закона (включително и при т.н. Сбиване/Бой), независимо срещу Вас или срещу трето лице, имате право да се намесите и да предотвратите въпросното нападение.


От текста на закона следва, че неизбежната отбрана е увреждащо, т.е. причиняващо вреди деяние. То обаче не е престъпление, защото не е общественоопасно и не е обявено от закона за наказуемо. Точно обратното. Неизбежната отбрана е необходимо и правомерно действие. Правомерно е едно лице да
се отбранява или да защитава интересите и правата на друго лице, на държава и обществото, когато е налице противоправно нападение срещу тях. След като неизбежната отбрана е допустима, логично е да не възниква и задължение за обезщетение на вредите, причинени на нападателя. Затова чл. 46,
ал. 1 ЗЗД изключва деликтната отговорност в този случай, изразяваща се в заплащане на обезщетение за причинените от нападателя спрямо пострадалия или неговите наследници вреди.


Един от най-важните въпроси, който възниква по конкретната тема е как да се предотврати противоправното нападение? Именно на този въпрос отговаря алинея 2 от член 12 НК. Съгласно същата: “Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението.” Ако предотвратите престъпление, но и на свой ред извършите такова спрямо нападателя, причинявайки телесна повреда или дори убийство – подлежите на наказателно преследване. И именно това е „тънкият“ момент – къде именно е границата на допустимото и къде следва да се постави това съответствие на характера и опасността на нападението?


Превишаване на пределите на неизбежната отбрана е общественоопасно деяние. То е налице, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението — чл.
12, ал. 2 НК. Изключение правят случаите, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението, но нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом
в жилище, или нападението не може да бъде отблъснато по друг начин — чл. 12, ал. 3 НК. Превишаването на пределите на неизбежната отбрана е общественоопасно деяние и затова при
него се дължи обезщетение, т.е. възниква деликтна отговорност, изискваща заплащане на парично обезщетение за причинените от деянието вреди. Възможно е на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД размерът на обезщетението в този случай да се намали поради съпричиняване на вредите от пострадалия, но не и да отпадне напълно тази отговорност.


Ако превишаването на пределите на неизбежната отбрана се дължи на уплаха или смущение, макар че деецът не се наказва съгласно чл. 12, ал. 4 НК, въпросът за неговата деликтна отговорност се решава по общите правила на чл. 45 и следващите от ЗЗД, т.е. в зависимост от вината на причинителя на вредите.


Особен случай на неизбежна отбрана представлява причиняването на вреди на лице, извършило престъпление, ако вредите му са причинени при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление и ако няма друг начин за неговото задържане. И тук обаче се изисква да не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки съгласно разпоредбата чл. 12а, ал. 1 НК. Вредите могат да бъдат причинени както от органи на властта — напр. от полицията или следствени органи, така и от други длъжностни лица или от граждани. В този случай, ако увреждащото деяние отговаря на посочените в закона признаци, не се носи деликтна отговорност и не се дължи обезщетяване на причинените с деянието вреди по НК. Ако обаче и тук са превишени необходимите мерки за задържане на лицето, то може да търси деликтна отговорност от виновните лица чрез запащане от тях на парично обезщетение за
причинените с деянието им вреди. Необходимите мерки за задържане се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда съгасно разпоредбата на чл. 12А, ал. 2 НК.


Разяснения относно института на неизбежната отбрана Върховният съд предоставя в свое нарочно Постановление № 12 от 29.11.1973г. по Н. Д. № 11/1973 Г., на Пленум на Върховния съд.


В обобщение относно неизбежната отбрана, Върховният съд в своето постановление № 12 / 1973г. е приел следното: „I. Нападение може да има и чрез посредствено извършителство. При продължаваните и съставните престъпления нападението продължава до завършване на последното деяние. Не може да се позовава на неизбежна отбрана този, който провокира нападение с цел да лиши от живот или да нанесе телесна повреда другиму. Не се допуска неизбежна отбрана срещу деяния, извършени при крайна необходимост.

  1. Деянието, извършено в състояние на неизбежна отбрана, е правомерно, обществено полезно и
    необходимо, затова при пряко и непосредствено нападение върху държавни и обществени интереси и върху личността или правата й всеки гражданин има право да се противопостави и отблъсне или да помогне да бъде отблъснато нападението.
  1. Нападението може да бъде извършено с едно или с няколко действия или бездействия Неизбежната отбрана се допуска и срещу нападения от непредпазливи деяния.

  2. Противоправно е всяко общественоопасно деяние независимо дали е наказуемо или не.
    Субекти на нападението при неизбежната отбрана могат да бъдат не само вменяеми, но и невменяеми, лица, които не са достигнали определена възраст, за да носят наказателна
    отговорност, както и тези, които обективно извършват нападение вследствие на извинителна или неизвинителна грешка.
  1. Нападението е непосредствено не само когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане на държавните и обществените интереси, личността или законните права на гражданите. Неизбежна отбрана не е допустима при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение.

  2. Нападението е прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го завърши и др. Кратковременното прекъсване на нападението, което може бързо да се възобнови не означава прекратяване на нападението. Различието между убийството и телесната повреда, извършени в положение на неизбежна отбрана, и убийството и телесната повреда, осъществени при условията на чл. 118 и 132 НК, когато силното раздразнение се дължи на насилие или друго противоправно нападение, е в това, че при неизбежната отбрана деецът действува, докато нападението още не е приключило, и цели отблъскването му, а във втория случай след като то вече е завършило. На лека телесна повреда, извършена при неизбежна отбрана,
    реторсия не се прилага.

Не са престъпления действията на гражданите, държавните и обществените органи, които са необходими, за да се задържи престъпник, който върши или е извършил престъпление.

  1. Нападнатият има право на активна защита. Той може, но не е длъжен по закон да се отклони от защита чрез бягство, укриване, търсене помощ от трети лица, държавни и
    обществени органи и др. Съответствието между защитата и нападението се определя от съвкупността на всички елементи, отнасящи се до силата и интензивността на нападението и защитата, значимостта на защищавания и увреден обект, степента на опасността,
    застрашаваща нападнатия, неговите сили и възможности за отбрана, средствата за нападение и защита, мястото и времето на нападението и др.

  2. Превишаване пределите на неизбежната отбрана има само когато защитата явно надхвърля необходимото за отблъскване на нападението. Несъответствието е явно, ако е ясно изразено и не буди никакво съмнение. При отблъскване на нападението нападнатият може да използува и по-интензивни средства и начини за отбрана от тези, използувани от нападателя, стига да не превишава пределите на неизбежната отбрана. Отбраняващият се при неизбежна отбрана не е задължен да избира и засяга само неуязвими (неопасни) части от тялото на нападателя.

  3. При превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение деянието, макар и виновно, е ненаказуемо. чл. 12, ал. 3 НК е приложим и при убийствата, извършени при
    условията на чл. 119, и при телесните повреди по чл. 132, ал. 3 НК.

  4. Мнима неизбежна отбрана има, когато деецът поради грешка относно действителността на нападението счита, че има нападение, докато то обективно не съществува. Мнимата неизбежна отбрана изключва умисъл за извършване на престъпление. Деянието, извършено при мнима неизбежна отбрана, е престъпление, ако е извършено по непредпазливост и е предвидено като такова в особената част на наказателния кодекс.

  5. Ако органите на властта, длъжностните лица и представителите на обществеността при охрана на обществената собственост и поддържане на обществения ред причинят смърт, телесна повреда и др., въпросът за наказателната им отговорност се решава въз основа на общите
    принципи, прилагащи се за неизбежната отбрана, респективно мнимата неизбежна отбрана, превишаване пределите на неизбежна отбрана и др., като се съобразяват и нормативните актове относно случаите, при които може да се употреби оръжие.

  6. При превишаване пределите на неизбежната отбрана, включително и по чл. 12, ал. 3 НК, независимо дали деянията са наказуеми или не, деецът носи гражданска отговорност за
    причинените вреди, освен ако не е налице случайно деяние. II. Обръща внимание на съдилищата и ги задължава при определяне наказанията за извършени престъпления при превишаване пределите на неизбежната отбрана – чл. 12, ал. 2 НК, да вземат пред вид особеното положение, създадено от
    нападението, в което подсъдимият се е намирал, когато е извършил престъплението, като налагат наказания, които са съответни на степента на обществената опасност на
    деянието и дейците.

III.

1. Задължава съдилищата да проявяват по-голяма активност, като събират необходимите
доказателства за изясняване всички елементи на неизбежната отбрана.

  1. Обръща внимание на същите, че трябва в мотивите на присъдите си да правят подробен анализ на събраните доказателства и да посочват съображения за всеки от елементите на неизбежната отбрана.


  2. Когато деянието е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение, деецът се признава за виновен, но не се наказва. За случайни деяния
    подсъдимите се оправдават.“

КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ

Крайна необходимост е деяние, извършено за да се спасят държавни или обществени интереси, свои или на друго лице лични или имуществени блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. Няма крайна необходимост обаче, когато самото отбягване на опасността съставлява престъпление съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 2 НК. Крайната необходимост, подобно на неизбежната отбрана не е дефинирана в ЗЗД, а определението й е взаимствано от Наказателния Кодекс (НК). Съгласно чл. 13, ал. 1 НК, деянието при крайна необходимост не е общественоопасно и
не е престъпление по НК, но според чл. 46, ал. 2 ЗЗД при него се дължи поправяне на причинените вреди.

Законът обаче не посочва кой следва да обезщети тези вреди. Дали това е този, който е създал състоянието на опасност, този, който непосредствено е причинил вредите или трето лице? Според бившия Върховен съд — ППВС № 4/1975г., ако състоянието е предизвикано от действия на определено лице или на вещ, се приема, че вредата е причинена не от този, който чрез действието си непосредствено е причинил същата, а от този който го е поставил в ситуация да действа при конкретната крайна необходимост. Задължението за обезщетение следва да поеме този, който е създал условия за действия при крайна необходимост. Когато обаче опасността не е причинена от действия на човек или на негова вещ, а е възникнала в резултат на обективни обстоятелства, вредата трябва да се обезщети от този, който е носител на благата, които са спасени от
унищожаване или увреждан

Гореописаната информация е частично описание на конкретната правна тематика и не представлява правна консултация или правен съвет.

За пряка консултация с Адвокат Тони Чакъров може да се свържете на +359 888 788 847

Придобиване на собственост или имот по давност през 2024

Придобиване на собственост или имот по давност през 2024

by | Sep 5, 2024 | Uncategorized

Характерното за този способ на придобиване на собственост е, че при него правото се придобива самостоятелно, без то да произтича от правото на трето лице, т.е. когато нямаме правоприемство.
Придобивната давност е способ за придобиване на собствеността върху една вещ чрез нейното продължително владение в течение на определен период от време и при определени условия.


Първият елемент от конкретното придобиване е упражняване на владение. Необходимо за владелеца е да се съдържат признаците, установени в чл. 68 ЗС, а именно владението да е упражнено въз основа на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Владението трябва да е непрекъснато, трайно, несъмнено, необезпокоявано и несмущавано и се прекъсва с изгубването му за повече от 6 месеца. Това означава, че за да стане собственик на един недвижим имот, владението на претендиращото лице не следва да бъде възпрепяствано от други лица, които оспорват неговото владение.


По давност може да придобива право на собственост само владелецът, но не и държателят. Разликата между владелеца и държателя се състои в това, че владелецът владее вещта с намерение да я свои като своя и да стане неин собственик, а държателят няма намерение да свои вещта като своя. Това
субективно отношение на лицето към вещта се установява от неговите действия спрямо нея, които при владелеца включват пълно обгрижване и поддържане на завладяната вещ. В този смисъл при наличие на недвижим имот, действията, доказващи намерението на владелеца да придобие собствеността върху този имот се изразяват в заплащане на всички данъци, консумативи, разходи, ремонти и подобрения във връзка с имота.


Вторият елемент от придобивната давност е изтичането на определен период от време, през който се упражнява владението. Придобивната давност може да бъде десетгодишна или петгодишна Кратката 5 годишна давност се прилага при придобиване на недвижим имот чрез добросъвестно владение. При недобросъвестния владелец срокът за недвижими имоти е 10 години. Срокът започва да тече от
деня на установяване на владението и изтича в съответния ден на петата, респективно десетата година. Придобивната давност на практика може да бъде един от двата гореспоменати вида. Придобивната давност е различна за движимите и недвижимите вещи. Движимата вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Началният момент на придобивната давност е момента на установяване на владението.


Третият елемент е волеизявлението на владелеца. Изтичането на срока не води непременно до възникване право на собственост в полза на владелеца, защото давността НЕ се прилага служебно.


С придобивна давност могат да се придобиват вещни права. По давност не могат да се придобиват облигационни права. Не може да се придобива по давност вещ, която е публична държавна или
общинска собственост. Не може да се придобива по давност движима вещ, ако владението върху нея е установено чрез престъпление.

Гореописаната информация е частично описание на конкретната правна тематика и не представлява правна консултация или правен съвет.

Делба на имоти – Особености и процедури

Делба на имоти – Особености и процедури

by | Sep 2, 2024 | Uncategorized

Въпросът относно поделянето на имот възниква, когато няколко лица имат право на собственост върху една вещ (често недвижим имот) и всеки от тях притежава някаква част от нея. В тези случаи
възниква съсобственост на две или повече неограничени по брой лица върху тази вещ, но никой от тях няма материално обособен дял, тъй като самата вещ не може да се раздели и частта на всеки съсобственик не може конкретно да се отграничи, и всеки съсобственик може да притежава различни идеални части.

Случаи свързани с делба на имоти


Има различни случаи, при които може да възникне съсобственост и нужда общият имот да се раздели. Например, когато едно лице почине и е притежавало имот, оставяйки един или няколко наследници, те придобиват имот чрез наследяване в съсобственост помежду си с дялове съобразно родствената им връзка. Тогава съсобствеността възниква в резултат на смъртта на лицето от деня на откриване на наследството, независимо от волята на наследниците. Друг случай на възникване на съсобственост е налице, когато едно лице прехвърли свой имот на две или повече лица или прехвърли част
от свой имот на трето лице, за което се сключва сделка между страните. Съсобственост може да възникне и по силата на закона в сграда при режим на етажна собственост, при която общите части на
сградата са задължително съсобствени.

Различни случаи


Възможно е да е налице хипотеза, при която въпреки че няколко лица притежават право на собственост върху една и съща вещ, никое от тях да няма идеална част от тази вещ. Това би могло да е в случай при сключен граждански брак между съпрузи, когато по време на брака те придобият възмездно конкретна вещ, тъй като, ако някой от тях получи по дарение вещта, тя остава лична собственост на съпруга и не възниква обща собственост върху нея. В случаите, когато придобият по време на брака вещ, макар съпрузите да са съсобственици, никой от съсобствениците няма идеална част от цялото, с която може да се разпорежда, а съпрузите се разпореждат общо с вещта. Това е т.н. съпружеска имуществена общност, която е бездялова, тъй като никой от съпрузите няма обособен дял от нея. Оформянето на дялове между съпрузи настъпва при развод между тях или при смърт на някой от тях, когато бездяловата съсобственост се превръща в дялова.


Във всички случаи на дялова съсобственост между страните настъпва делба между тях, която трябва да ликвидира тази съсобственост и за упражняването на това право от всеки от съсобствениците не е предвиден срок. Значение има какъв е видът на вещта, която се поделя, тъй като когато е движима вещ, тя не може да се раздели физически между страните. Пример за това би могло да бъда често срещана „житейска ситуация“, в която в правото не може да се раздели на части моторно превозно средство, мебел или каквато и да е друга движима (преместваема) вещ.


Когато се поделя недвижим имот, реалното му разделяне е възможно, ако е налице казус, свързан с празен парцел или сграда, в която всеки обект притежава самостоятелен вход или собствен санитарен възел. Когато случаят е свързан с обект, който е жилище/апартамент, който има единствен вход и един санитарен възел, тогава този обект реално не може физически да се раздели между съделителите. В тези случаи единственият начин всеки съделител да получи своя дял, е когато
целият имот се продаде.

Продажба на имот при делба


Продажбата може да се извърши към един или няколко от съделителите, които могат да прехвърлят своите дялове на един или на няколко от тях срещу определена продажна цена или дяловете
могат да се продадат на трети лица, които въобще не участват в делбата и от продажната цена всеки съделител да получи равностойността на своя дял в парично измерение.


Посочените начини на подялба може да се извършат чрез доброволен договор между страните. Договорът е формален и задължително следва да уреди прекратяването на съсобственост върху движими вещи, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Когато трябва доброволно да се подели имот, който реално е неподеляем, тогава прехвърлянето на дяловете на съсобствениците на един или на няколко от тях срещу продажна цена или на трето лице – се извършва задължително с нотариален акт.

Съдебна делба

По сложна е процедурата, когато няма съгласие за доброволна делба (подялба) между страните и тогава се стига до съдебна делба, която е дълъг и специфичен съдебен процес. Съдебното производство за делба протича в две фази – в първата фаза се определят кои са съделителите, които имоти се делят между тях и какви са дяловете им, а Съдът се произнася със Съдебен акт по конкретните въпроси. След конкретния Съдебен акт, касаещ допускане на делба, започва втората
фаза на делбата, която е същинската част на вида производство. Именно в тази фаза, в случаите, в които е налице неподеляем недвижим имот, Съдът се произнася с Решение, с което неподеляемият имот се изнася на т.н. публична продан. Това означава, че след като Съдът е изнесъл имота на публична продан с Решение, Съдебен изпълнител (ЧСИ/ДСИ) обявява т.н. търг за
продажба на имота, който може да бъде изкупен както от някой от съделителите, така и от трето „външно“ лице.

Решение на съда


При съдебната делба съществува възможност, в която с Решението си Съдът може да възложи имота на един от съделителите. В този случай имотът става собственост на един от съделителите,
който уравнява дяловете на останалите с пари в определен срок, след който ако съделителите не са си получили паричното уравнение на дяловете, то това възлагане на имота на един от съделителите се
обезсилва. Има строго определени предпоставки в закона (чл.349 от ГПК), за да може Съдът да определи кой съделител да стане собственик на конкретния съсобствен имот и да уравни дела на
останалите с парични суми. Съгласно разпоредбата на ал.1 от чл.349 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, което е било съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с развод, и преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака няма собствено жилище, Съдът по негово искане може да го постави в дял, като уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари. Когато се дели съсобствен имот между наследници, придобит въз основа на смърт на общ наследодател, тогава сългасно ал.2 от чл.349 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на условията по изречение първо предявят претенции за поставяне на имота в техния дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена.

Гореописаната информация е частично описание на конкретната правна тематика и не представлява правна консултация или правен съвет.